Буря

 

Когато

гръм

процепи

небето

във тебе

се ражда

първичния

страх.

Светкавици

ясно

показват

на блока

бетонен

лицето

грозно

и

празно.

Облаци

диви

небето

кръстосват

и сипят

гнева си

на хората

прости

отгоре

върху стоманения

град.

Водата

се лее

като

от продънен

котел,

залива

бетона

със сила,

а улиците –

с кал.

Вятърът

жестоко

дърветата

млати,

прозорците

блъска

със гръм.

Светът,

светът

полудял е

няма мир –

няма и сън.

Въртиш се

лудо,

нервно

в леглото,

очите

болезнено

парят.

Сънят

неспокоен

при тебе

пристига.

Въртиш се

и търсиш

ниша,

където да спиш.

Опитваш

безумно

нервното

тяло

да кротнеш.

Гръм

отново

небето

кат нож

прорязва

и божият

смях

в ушите

кънти.

Луната,

звездите

ги няма,

навънка

само

вали.

 

Заспиваш

със мъка

към три,

но адът

тепърва

започва.

Грозни

картини

из съня ти

ще бродят,

грозни

картини

на смърт.

Труп

подир

труп

от

земята

се вдига

към тебе

протягат

ръце.

Крещят,

пищят

и силно

за гушата

те хващат

те.

Не можеш

да дишаш,

светът потъва

във мрак.

Не чуваш,

не виждаш,

не можеш

избяга…!

И точно преди

смъртта

да се появи

се събуждаш,

целия

в пот.

Навън

небето

синее,

птиците

пеят,

слънцето

грее,

а леглото ти

пълно е

с кал…