Старата вдовица

 

Злоба и самота

са сковали

нечия

клета душа.

Какво ли

искат,

какво ли

търсят там?

Като червей

ням

дълбаят

в теб,

а болката

              …

ужасна!

Сякаш

хиляди слънца

горят плътта ти –

мехури гнойни

се пукат

по кожата

бяла

и чиста.

Червеят дълбае

навътре

във тебе

разяжда те

бавно,

но силно.

Да плачеш

да викаш

да бягаш

             …

абсурдно!

Пирон

след пирон

във

бедното тяло

се гневно

забиват

и сам,

неосъзнато,

се изяждаш

отвътре.

Какво

да направиш,

за да спре чука?

Червейче мило,

моля те,

стой!

Къде

да търсиш

покой?

Врагът е в теб!

Не можеш избяга,

дори и да искаш;

не можеш се скриеш

дори и да търсиш подслон;

не струва да плачеш –

подхранваш го

само!

 

***

 

Слънцата горят

пирона

ръждив,

а червеят сочно си хапва.

Кръвта ти тече,

а по селския път

черна каруца протраква.

В нея

седи

белокоса старица

с тиха усмивка,

облечена в сиво.

Възрастна,

стара

вдовица

те гледа мило

накриво…

В ръката

държи

на черния кон

юздата,

а в другата е

хванала ловко

на сърпа душата.

Сивата,

чиста

ръжда

на слънцето

леко проблясва,

металът

крещи,

че иска да вземе живот!

А ти лежиш

на селския път,

прояден,

мухлясал

от злоба,

целият в кръв

с последен дъх

питаш за чаша втда

И старицата

бавно

от каруцата слиза,

държейки сивия сърп,

при тебе кляка

                     с усмивка дива

подава ти

кожен мех.

Свещена вода

гърлото сухо

и жадно

пои,

очите ти

светват,

ръцете

потрепват,

усмихваш се

тъпо

и ти.

 

***

 

Някой

ми каза,

че когато

умираш

животът тече

като

филмова лента…

                        невярно!

Аз бях там,

когато умираше ти

и видях

как се кухо усмихна,

а после падна

без пулс

във прахта!

Животът ти беше

толкова гаден,

че едва ли

на него се смя.

 

А аз?

Аз чаках

тогава

под адския пъкел

аз чаках

да дойде

и моя ред,

но после

помислих,

усетих аз,

нужда

да се върна

и да гледам

                 напред!