Три звездички

 

Сядаш

да пишеш

поема.

Чудесно!

Но думите

бягат

смисълът – също.

Кажи ми,

човече,

за къде си

тръгнал

тогава?

Ще ставаш велик

твоето име

ще краси

на училищата

фасадите?

Ще бъдеш ти

жрец –

духовен водач

на народа,

(който

измъчено

сам се погубва

във своята

глупост)?

Ще бъдеш ти

струна,

която

в хармония

със света

ще звучи?

 

да…

                ама не!

 

Къде си тръгнал,

поете?

Бездарно да ръсиш

философското слово

и в стихове тъпи

простотии

да редиш?

Народът е

глупав,

опиянен

от глупаци

с големи усти

и

кухи очи.

Той не иска

      не знае

      не може

твоите

„висши”

слова

да разбере.

А тези които,

тебе те хвалят

са раса идиоти,

които се правят

на културен

елит.

Каквото и сред тях

да кажеш –

гениално!

стига да няма

смисъл и лик!

Светът е за тебе,

малки човече,

твърде голям,

а хората в него –

до болка жестоки

от кръв

от глад

от болест

от бяс!

 

А ииии

изкуство ли е

поеми да пишеш

за бирени бутилки,

капачки,

и жълт

издраскан

лист?

За някви близначки

на люлка

с червило

без лик?

За пейки,

китари,

„Москвичи” ми разни

асоциации

на

нисшо ниво?

 

Но вината

едва ли е в тебе

Няма и смисъл

срещу теб да крещя

след като гледам,

че си напред –

някой ще вземе да каже

„Завижда!”

и бих се

изсмял със глас

по-силен от рев!

 

ХА

ХА

ХА

 

Аз ли,

другари,

аз ли?

Моето име

може би не

гърми

по страниците на

мухлясал жълт вестник,

но,

вярвай,

с поощрения

до никъде

няма да стигнеш!

 

Емоция проста,

пак ме до гроба

докара!

Исках да кажа,

но няма май

смисъл,че

гледам,

човече,

изгубил си ти интерес.

Нищо,

живее се,

макар и без име,

но

странно

се бунтува духът.

Иска да вика

        да грачи

        да псува,

че крив е

              крив е

                       светът!